Още не се е родил българският Джек Лондон, който да разкаже живописно за златотърсачите по нашите земи. Затова пък археологът Добрин Антонов може да посочи къде са били най-големите златорудни находища по времето на траките, до кои днешни градове са се намирали работилниците на древните ювелири и точно по какъв начин са правели от метала огърлици, пръстени, фиали или шлемове. Неговото изследване обхваща богатата на суровини Северна България, отчасти Южна Румъния и Сърбия, обитавани от трибали и гети през класическата и елинистическата епоха (IV-I в. пр. Христа). Заради желанието на тогавашните аристократи да се пъчат с лъскави дрънкулки по тези земи са работили многобройни ателиета и пътуващи майстори.

И преди новата ера златото е било мерило за власт и богатство. Колкото повече съкровища - толкова повече респект сред поданиците и враговете, бил основният принцип на тракийските династи.
Местната аристокрация смятала за приоритет и привилегия да контролира производството на художествени произведения от благороден метал. Само че ценяла и бронза, защото при по-високо съдържание на мед и добро полиране изделията от него хвърляли почти толкова хубави отблясъци, колкото златото. Процесът на окисляване явно не се взимал предвид като важен недостатък при тези чести войни и краткотрайна продължителност на живота.
Тогава най-големите разсипни златорудни находища се намирали по реките на изток до Янтра. За най-богата на алувиално злато в онези векове се е смятала Огоста. Има данни за добив при Златица, в районите на Видин, Вършец и Етрополе. В поречията още личат следи от древно плавене, в близост до които има големи тракийски или трако-римски селища.

Рудно злато било добивано най-вече в пясъчнико-варовиковия масив на Стара планина и възвишенията по поречието на Тимок. Свидетелства за тракийски минни разработки по тези места са многото галерии, комини, ровове, както и съоръжения за смилане, обогатяване и промиване на рудата - каменни корита, чукове, брусове, канали. Доказано е, че в близост до Мадарския конник от пещера с размери 12-80 м и дълбочина 30 също е вадено много злато.
Районът с най-оживен сребродобив бил в Северозападна Тракия, където като основни източници за ателиетата се очертали Чипровските рудни залежи (Яворов дол), Врачанско (Седмочисленици), Вършец и Етрополско (Долна Каменица). Територията на Северозападна и Централна Северна Тракия изобилствала и на късове самородно сребро с големина 1-2 см. Пак по златоносната река Огоста имало и находища с високо съдържание на този метал. Траките са умеели да извличат сребро и от някои руди като галенит, сфалерит, халкопирит, лимонит.
http://www.numizma.com/magazine/2010/10/01/rzrrssr-sserrrrsrrss-rsrrrrrrr/

Какво точно да се направи от благородния метал и как да се украси изделието, решавали аристократите. Майсторите се съобразявали с тяхната поръчка, навлизайки в детайлите на изпълнението с помощта на чираци - обикновено 11-13-годишни момчета. Екипите работели в закрити помещения близо до водоизточник или гори - заради дървените въглища. Често ателието влизало в рамките на укрепено селище или светилище край пътна артерия. Три такива работилници са открити в археологическия резерват Сборяново край Исперих.
Златарите разполагали с пещ, в която да раздухват огъня с кожено духало. В купола є винаги имало своеобразен температурен датчик направен от легенче с тънко дъно. Поставено над огъня, то насочвало към правилните градуси чрез топенето на различните метали вътре. Нямало как да се мине без щипци за бъркане в жарта, нито без работна маса, съд с вода за охлаждане на метала за заготовка и наковалня - желязна, бронзова или каменна. Торевти и ювелири използвали чукове, пили и валяци за получаване на тънък лист. Изтеглянето на филигранните нишки ставало чрез пластина с отвори с различен диаметър, някои по-малки от милиметър. Калъп, длето, скалпел, клещи и шило за дупчиците допълвали обичайното оборудване на ателието. Пинсетите пък вършели работа при припояване за филигран. Траките използвали дори нещо като съвременния струг от дърво и кожени ремъци за равномерно и симетрично огъване на метала.

Преди да грабнат инструментите, майсторите нахвърляли модела с креда графит или въглен. Не пропускали и да натриват със смес от сажди и восък леярската форма, за да може по-лесно да се отдели отливката.
Матриците и печатите се правели предимно от бронз или дърво. За измерване на чистотата на благородния метал служел пробен (”лидийски”) камък, познат и на днешните златари. Античните везни също не са се отличавали много от сегашните. Траките познавали и пергела, който влизал в употреба при пречертаване на шаблони от дърво и кожа.

Халки, игли за коса и гривни без врязана украса можели да произвеждат лесно и златари без много опит в занаята. Но само най-добрите майстори се справяли с инкрустациите и листовото позлатяване, при които се налагало да се прави температурно или студено свързване (занитване). Разпространена практика при високотемпературната разновидност било да се използват калаено-оловен припой, притискане и удари с чук. Обаче тази техника нямало как да се приложи за тънки повърхности. В тези случаи два листа злато се подгрявали леко, а между тях се поставял трети, близо до критичната точка на разтапяне. Отстрани “сандвичът” се укрепвал временно с бронзови пластини.

По този начин се правели най-ефектните украси - филигран, гранулация и амалгамно позлатяване. Сребърните съдове получавали жълт блясък след нанасяне на слой от златен прах и живак, който изчезвал при нагряване.
Един от примерите за умела употреба на ювелирни техники е Рогозенското съкровище. За съжаление само малка част от инструментите и производството на ателиетата на територията на Северна Тракия са стигнали до нас. Сигурно е, че някои от най-големите ювелирни центрове са били в укрепеното селище Драгоево край Шумен, при Сборяново край Исперих, Багачина и село Якимово, северно от Монтана.
Най-много са намерените печати и матрици с бичи глави - общо 11, всички от Врачанско. В Тракия бикът символизирал царската мощ и затова преобладавал в репертоара на златарите за сметка на палметите и грифоните.
Част от ювелирите и торевтите били обучавани от гърци, но още през V в. пр. Хр. във вътрешността на Северна Тракия
местните майстори
наложили своя вкус
като основни производители. През IV в. пр. Хр. техните ателиета бълвали все по-добре изработени съдове, особено фиали. Увеличили се поръчките за парадни шлемове и апликации за конска сбруя, които изисквали все по-големи умения.
След пика в края на периода настъпило известно затишие и опростяване на формите през III в. - предметите от това време не очароват с прецизност при изработката. Изключение правели гръцките майстори от черноморските колонии Одесос и Каварна, а най-вероятната причина за влошаването на качеството била икономическата криза. През II в. пр. Хр. тази тенденция се засилила, постепенно започнало да се налага друго мерило за богатство и власт - монетите. В смутни времена те определено били по-удобни за пренасяне и съхранение.
В резултат на промените обаче местните торевти и ювелири загубили доста поръчки и започнали да търсят работа на север от Дунава. След образуването на провинция Мизия оределите ателиета се установили около Рациария и Ескус. Покрай римската военна инвазия вносът на италийски стоки рязко се увеличил, а това принудило златарите да уседнат трайно в сегашните румънски земи, където започнали да изпълняват капризите на дакийската аристокрация. Това е може би един от първите примери за икономическа емиграция на Балканите, която днес можем да проследим по музейните експонати.