ПОКРЪСТВАНЕТО НА РУСИЯ И РОЛЯТА НА БЪЛГАРИЯ
*

През 1988 година световната общественост празнува забележи-
телен юбилей – хилядогодишнината от покръстването на Русия –
което се счита за едно от най&важните събития не само в рус-
ката, но и в европейската история. Приемането на християн-
ската религия от руския народ доближава неговата страна към
духовното и културното развитие на Европа: приносът му към
това развитие през последвалите столетия се причислява към
най&значителните постижения на европейската култура. При все
това обаче празничното опиянение от честването на юбилея не
бива да измества най&важните въпроси, свързани с руската кул-
тура, които постоянно се поставят пред изследователите: В
какво се състои действителната роля на продължителя и разп-
ространителя на античната художествена и културна традиция
Византия за възникването и развитието на руската култура и в
каква степен Русия се явява като продължител на тази тради-
ция? Как ще се обясни обстоятелството, че още най& ранните
творби във всички области на християнското изобразително
изкуство и на църковната архитектура в Русия показват нео-
бикновена зрялост и забележително съвършенство на художест-
вения си език, без да притежават при това никакви непосредст-
вени образци във византийското изкуство и – освен едно единст-
вено свидетелство в руските летописи, чиято достоверност при
това е съмнителна
1
– не дават никакви доказателства за дейност
на византийски художествени творци в Русия, както и за подго-
товка на руски художествени творци от Х до ХІІ век във Визан-
тия? Но и съвършенството на руския литературен език, което се
отбелязва в извънредно богатата руска църковна преводна ли-
тература само няколко десетилетия след въвеждането на хрис-
тиянството, с всичкото ѝ богатство и изобилие на названия за
най&сложни философски понятия, трудно може да ни убеди, че
това е говоримият език на един доскоро див и необразован на-
род, като какъвто съвременните византийски исторически из-
вори ни представят руските славяни.
2
Дори и самите обстоятелства на покръстването са все още
твърде малко известни на науката, така че и днес важи изказа-
ната преди повече от четиридесет години мисъл на съветския
историк Борис Греков: „Запутанный вопрос о крещении Руси
еще не разрешен во всех подробностях историками. Запутан
ность этого вопроса обясняется прежде всего тем интерес
сом, который он возбуждал уже у современников. Чем больше
интересовались данным кругом фактов, тем более осложня
лась трактовка вопроса
3
[. Вопрос о християнстве не исчер
пывается, конечно, вопросами о том, когда и где крестился
Владимир и в какую реку погружали киевлян во время креще
ния. Это все мелочи. Гораздо важнее, каким образом Древне
русское государство перешло от старой веры к новой, кто
перешел, каковы были тому причины и какие отсюда вытека
ют следствия?”
4
Някои от тези въпроси, и преди всичко въпроса за влиянието
на Византия, но също и за влиянието на българската държава
при полагането основите на руската култура, ще се постарая да
разгледам в настоящия си доклад.
Основаната през седми век в северната част на Балканския
полуостров българска държава се превръща в течение на след-
ващите столетия във велика сила, чиято територия се простира
на юг и югозапад до Егейско и Адриатическо море, на изток до
Черно море, на запад до устието на Драва, а на север и северо-
изток до Тиса и Днестър, където преминава общата граница с
Киевска Русия. Тази обща граница, която всъщност възниква
едва през Х век в резултат на руската експанзия на юг и югоза-
пад обаче съвсем не е единствената причина за стопанските и
културните връзки между двата славянски народа – българския
и руския. Също и близките езици и обичаи допринасят за по-
тесен контакт между тях, който довежда накрая през 60-те го-
дини на Х век и до политически съюз срещу Византия.
Обявяването на християнството за държавна религия в Бъл-
гария през 864/865 година е естествено последствие от присъе-
диняването на югозападните области на Балканския полуостров
към нея. В противовес на опустошените след многобройни войни
и варварски нашествия области северно от Балкана, болшинст-
вото от големите градове в югозападната част на полуострова,
като Солун, Сердика, Филипопол, Филипи, Никопол, Ниш, Ох-
рид и Драч, след всяко разрушаване и разграбване от народите,
прекосили през ІV&VІІ век Балканите, биват възстановявани и се
съвземат отново. Но дори и тези събития не са в състояние да
прекъснат живота на големи градове, които се превръщат в цент-
рове за асимилирането на разнородното новозаселено население
от околностите им. Културните и религиозните, както и полити-
ческите връзки между Византия и повечето от тези градове, с
изключение на Солун, след V век все повече отслабват. Намира-
щи се в граничната област на сферите на влияние от страна на Рим
и Цариград, те водят повече или по&малко самостоятелна цър-
ковна политика, която се облагоприятства и от тяхното самостоя-
телно стопанство и специфичното им културно развитие. След
множество несполучливи опити на цариградската патриаршия да
приобщи към своята зона на влияние независимите от нея митро-
полии на Никопол (Южен Епир), Ниш и Сердика, Юстиниян
Велики създава в VІ век самостоятелна, независима и подчинена
само на императора архиепископия със седалище Юстинияна
Прима, в която се включва голямата част от епископиите и мит-
рополиите в централната и западната част на Балканския полуост-
ров, основани още в първите векове на християнството. Разши-
ряването на Българската държава на югозапад от VІІІ до Х век
води до още по&голямо отслабване на политическите връзки на
тези области с Византия. Решаваща роля за пълното им прекъс-
ване изиграват иконоборческите вълнения във Византия през
VІІІ и ІХ век, окончателно отчуждили от враждебната на ико-
нопочитанието Византия тези земи, приели християнството още
по времето на апостолите и съхранили чак до този момент ху-
дожествените и културните традиции на античната култура.
5
От тази ситуация се възползват българските владетели Пре-
сиян (836&852), Борис (852&889) и Симеон (893&927), които при-
съединяват към българската държава значителна част от голе-
мите градове на Западния Балкански полуостров, заедно с гъсто
населения тяхен ареал. Тези военни операции не се натъкват и
на най&малка съпротива от тяхна страна, за чието християнско
население върховната власт на българските владетели – до сре-
дата на ІХ век все още езичници, но толериращи изповядването
на християнството – представлява по&малка опастност за свето-
гледа и убежденията им, отколкото враждебно настроените към
тях иконоборчески византийски владетели. Положението не се
променя и след прекъсването на иконоборческите размирици
във Византия. Осъщественото малко след това обявяване хрис-
тиянството за държавна религия в България, както и църковна-
та политика на българските владетели Борис и Симеон, които
се стремят към автономия на българската църква и отделянето
ѝ от цариградската патриаршия, благоприятстват за опазването
и продължаването на раннохристиянската културна, художест-
вена и строителна традиция в югозападната и централнота част
на Балканския полуостров. Тази раннохристиянска традиция във
всички нейни прояви, включително при църковното изкуство и
архитектура, се разпростира по цялата българска земя и обус-
лавя големия разцвет на изкуството през така наречения Златен
век на българската култура през десетото столетие. За този раз-
цвет допринася и въвеждането на кирилицата за езика на славян-
ското население, станал официален административен и църко-
вен език на българската държава, а богатата писменост, въз-
никнала в българските земи, поставя основите на цялата сла&
вянска литература.
6
В продължение на столетия християнизирането на съседните
варварски народи е за византийската империя изпитан и дока-
зал многократно своята ефективност метод, посредством който
те биват приобщени, а по&късно дори и присъединени към им-
перията, като по такъв начин нейните граници се подсигуряват.
Този метод няма за цел нито признаването на тяхната полити-
ческа самостоятелност, нито стимулирането на културното им
развитие, а с него винаги се е целяло пълното им асимилиране,
заедно с утвърждаването всред тях на византийската култура и
на гръцкия език, като превъзхождащи тези на варварите.
Прилагането на този метод от страна на Византия спрямо ве-
че напълно консолидираната в средата на ІХ век българска дър-
жава не може да се осъществи. За устройството на българската
църква след нейното бъдещо признание българският владетел
Борис І води продължителни преговори с Рим и Цариград. За-
пазените до наши дни в пълния им текст отговори на папа Ни-
колай І по неговите въпроси
7
ни разкриват целите, преследвани
от българите при покръстването им: автономия и автокефалия
на българската църква, запазване на народните обичаи и осигу-
ряване против всякакви опити за асимилация. Тези стремежи не
намират подкрепа нито в Рим, нито в Цариград. Това принуж-
дава българския владетел да предприеме няколко лавиращи
стъпки. Малко след покръстването, той прогонва всички гръц-
ки свещеници и ги заменя с латински. Четири години по-късно,
в 870 година, той дава отново съгласието си за присъединява-
нето на българската църква към цариградската патриаршия, но
вече при условие тя да получи автономен статут, т. е. да бъде
автономна архиепископия, подчинена непосредствено на визан-
тийския император, а не и на цариградския патриарх, като ней-
ните свещеници. с изключение на гръцкия архиепископ, да бъ-
дат само от български произход. Следващата стъпка към самос-
тоятелност на българската църква се прави по време на Прес-
лавския църковен събор в 893 година, когато за официален език
на българската администрация и църква се обявява славянобъл-
гарският. Върху основите на създадената малко преди това ки-
рилица възникват славянски преводи от гръцката църковна ли-
тература, разпространени по цялата територия на българската
държава. Такова нещо също не е било предвидено във визан-
тийския план – създаването на собствена азбука за славянския
език е могло да бъде в интерес на Византия само във връзка с
разногласията между Цариград и Рим относно една много отда-
лечена от Византия област, моравската, в Долна (Източна) Па-
нония с център архиепископското седалище Сирмиум / Срем,
чието население – също както населението на централната част
на Балканския полуостров – е приело християнството още през
апостолските времена. Опасението на Византия, че употребата
на славянския език в българското богослужение може да доведе
само до по&нататъшното отчуждаване на българската църква от
цариградската патриаршия, става реалност. През 919 година
цар Симеон провъзгласява независимостта на българската цър-
ква и издига църковния глава на България в ранг на патриарх.
Тази негова стъпка довежда до най&продължителния конфликт
между българската църква и цариградската патриаршия. Пос-
ледната отказва да признае тази независимост и налага схизма
върху българската църква. Дори мирният договор между Визан-
тия и България в 927 година е в състояние да застави само им-
ператора да признае царската титла на българския владетел и
патриаршеската титла на главата на българската църква, докато
цариградският патриарх отказва да вдигне наложената схизма.
Това положение не се променя и през следващите десетиле-
тия. Когато през 971&976 година източните области на българс-
ката държава попадат временно под византийско владичество и
българският владетел, цар Борис ІІ, е взет във византийски
плен, българският патриарх Дамян напуска седалището си в
Дръстър (Силистра) и се установява отначало в Сердика (Со-
фия), а неговите наследници пренасят седалището си след това
в Едеса (Воден), Преспа и накрая в Охрид
7
. На българския прес-
тол се възкачва междувременно избягалия от византийски плен
брат на убития цар Борис ІІ, Симеон&Роман, последван след
смъртта му в 996 година от цар Самуил. Автономният статут на
българската църква се запазва и по време на траещата почти
четири десетилетия изтощителна и кръвопролитна война между
Византия и България. По това време българската държава дос-
тига своя най-голям териториален обхват, за да загуби от към
края на века една подир друга повечето свои територии. Склю-
ченият през 1018 година мирен договор между византийския
император Василий ІІ от една страна и от българската царица
Мария и българския патриарх Йоан от друга страна, ликвидира
политическата независимост на България, но осигурява и по-
нататък независимостта на българската църква. Същата бива
отново подчинена само на византийския император, и то в гра-
ниците, които определя мирният договор между България и
Византия от 927 година, като само титлата на нейния глава се
заменя с архиепископ. И този път обаче цариградският патри-
арх отказва да признае клаузите на мирния договор и независи-
мостта на българската църква, а също така да вдигне схизмата
върху нея. Тази схизма се премахва едва след смъртта на бъл-
гарския патриарх (след 1018 година архиепископ) Йоан в 1037
година: по това време вече не са между живите и осталите под-
писали този договор лица: Василий ІІ умира в 1025 година,
бившата българска царица Мария завършва живота си в един
гръцки манастир, докато синът ѝ, българският престолонас-
ледник Фружин-Пресиян бива ослепен. Наследникът на архи-
епископ Йоан вече не се избира от Синода на българската църк-
ва, а се назначава от цариградския патриарх – това е хартофи-
лаксът на църквата „Света София“ в Цариград Лъв Пафлагонс-
ки, който взима веднага мерки за присъединяването на според
византийските схващания еретическата българска църква към
цариградската патриаршия. С обратна сила се обявяват за не-
действителни всички постановления и укази на българската
патриаршия за цялия период на нейното съществувание от 919
до 1018 година – това засяга освещаванията на църковните
сгради и канонизирането на българските светци, също както и
посвещаването на църковнослужителите. Българските свеще-
ници биват заменени от византийски, българският език се из
хвърля от църквата, а българските богослужебни книги се уни-
щожават. Тези враждебни мерки спрямо българската църква
далече задминават действията на иконоборците през VІІІ век и
се разпростират не само върху украсата на църквите, а и върху
самите църковни сгради в България, които частично или цялос-
тно биват разрушени – проверката на тази брутална разруши-
телна дейност въз основа на съставените от Василий ІІ през
1018 и 1019 година списъци на епископиите и енориите на бъл-
гарската архиепископия води до потресаващи заключения. Само
една нищожна част от разрушените църкви могат да бъдат въз-
становени към края на ХІ и началото на ХІІ век, а повечето от
тях се налага да бъдат въздигнати от основи. Всички тези дра-
коновски мерки намират оправдание само с възстановяването
единството на православната църква и в западните територии
на нейната сфера на влияние, чието население отказва в тече-
ние на много столетия преди това да признае върховенството на
Цариград и по такъв начин бива заставено да му се подчини в
навечерието на пълния разрив между Рим и Цариград.
Толкова по въпроса за историята на България и на българс-
ката църква до ХІ век.
* * *
Всички усилия на киевския княз Владимир да покръсти рус-
кия народ едва ли са имали за цел подчиняването му на Визан-
тия и разширяването на византийското влияние върху неговата
страна. Тъкмо напротив – следвайки примера на българските
владетели, той явно се е стремял да постигне автономия за рус-
ката църква, която да може да осигури политическата и кул-
турната независимост на страната му. Днес разполагаме с мно-
го малко сигурни източници, които да ни дадат информация за
обстоятелствата, довели до покръстването на Русия. Още в на-
чалото на двадесетия век се удаде на бележития руски езиковед
Шахматов да докаже, че руските летописи през 70&те години на
ХІ век, а твърде вероятно и още преди това, веднага след въз-
качването на гръцкия митрополит Теопемпт на киевската ка-
тедра през 1039 година, са били подложени на систематична
цензура, вследствие на която всички сведения относно покръс-
тването на русите са били напълно изопачени
8
. Само ограничен
брой руски писмени източници успява да избегне тази цензура
и се запазва в късни преписи в някои отдалечени области. Едно
обяснение на това обстоятелство се опитва да даде историкът
на руската църква Михаил Д. Присьолков.
0/ В своите ОЧЕРЦИ
ПО ЦЪРКОВН-ПОЛИТИЧЕСКАТА ИСТОРИЯ НА КИЕВСКА РУСИЯ,
отпечатани през 1913 година, той развива една своя хипотеза за
действителното протичане на процеса на покръстването на ру-
сите. Състоянието на науката към първите десетилетия на ХХ
век обаче не позволява на Присьолков да подкрепи с достатъч-
но доказателства своите твърдения. От значение е и фактът, че
по това време на историческата наука все още не са известни
действителните причини за конфликта между България и Ви-
зантия, поради което хипотезата на Присьолков среща силна
съпротива от страна на най&широки кръгове учени и лаици и в
края на краищата бива отхвърлена от изследователите
11
. Едва
по-нататъшното развитие на науката в най-ново време, откри-
ването на нови и досега неизвестни писмени източници, както
и привличането на резултатите от археологическите изследва-
ния, ни налагат да обсъдим отново хипотезата на Присьолков и
да подложим на проверка всички предубеждения, разпростра-
нени в науката, по отношение на действителното влияние на
Византия върху сложния процес на възникване и развитие на
руската култура. Отначало ще дам тук едно кратко резюме на
хипотезата на Присьолков, за да направя след това към нея ня-
кои допълнения. резултати от най&новите научни изследвания.
Според хипотезата на Присьолков, след безрезултатни пре-
говори с Рим и Цариград, които отхвърлят идеята за автономия
на руската църква, княз Владимир се решава в 987 година да
възложи покръстването на Киевска Русия на българската неза-
висима патриаршия, която не само че е готова да признае авто-
номията на руската църква, но и да съдейства за извършването
на богослужението на славянски език, като обещава да окаже
помощ при доставката на църковна литература. Последвалото
още в същата година, 987, покръстване на русите, извършено
от представители на българската патриаршия, не принася ни-
каква полза на Владимир във външнополитическо отношение,
тъй като то не бива признато нито от Цариград, нито от Рим.
Поради това, в 989 година Владимир отново се обръща към
Цариград, където византийският император и патриархът вече
са готови за отстъпки, включително за женитбата на киевския
княз със сестрата на императора, Ана
12
. По такъв начин през
989 година най-после в Киевска Русия трябва да дойдат гръцки
свещеници, чиято задача обаче не е да покръстят Владимир и
неговия народ, тъй като тези вече са приели кръщението, а
един вид легализиране на извършеното три години преди това
от схизматичната българска църква покръстване. Но гръцките
свещеници не се задържат в Киевска Русия, а биват прогонени
от руските земи вероятно твърде скоро след пристигането им.
Владимир отново се обръща за помощ към България, откъдето
получава църковна йерархия и богослужебни книги, позволява-
щи му да продължи и приключи процеса на християнизиране на
неговата страна. Гръцки митрополит застава начело на руската
църква едва през 1039 година, когато вече е късно да се въведе
богослужение на гръцки език, още повече, че и през следващите
десетилетия отношенията между руската държавна власт и цър-
ковна йерархия от една страна и цариградската патриаршия от
друга страна не са съвсем безпроблемни и често се стига до
остри конфликти между тях.
Представената тук накратко хипотеза на Присьолков проти-
воречи по всичките си положения на възприетата от руската и
след това от съветската историография, опиращи се единствено
на силно манипулираните още през XI и XII век руски летописи
и богословски съчинения, без тези да имат каквото и да е по-
твърждение във византийските исторически извори и в резул-
татите от археологическите изследвания.
Дали обаче в Киевска Русия идват гръцки свещеници, както
се приема в историографията, е повече от съмнително.

. Едва след смъртта на последния българ-
ски патриарх (след 1018 г. архиепископ) Йоан в 1037 година
руската църква бива присъединена към Цариградската патри-
аршия; в Киев бива изпратен гръцки митрополит, Теопемпт,
който – подобно на изпратения по същото време в Охрид архи-
епископ Лъв – се постарава да върне руската църква в лоното на
православната цариградска патриаршия. Една от първите мерки
в този смисъл е повторното освещаване на Десятинната църква
в Киев. То бива последвано от манипулацията на руските лет-
писи и други исторически извори, в които всяко съобщение за
връзките на руската църква с България бива отстранено, а за
религията на българите се съчиняват и тиражират обидни кле-
вети. 
По Асен Чилингиров

ne znaeh

Ролята на България в разпространението и утвърждаването на кирилицата,писменния старославянски-старобългарски език и християнството в Русия е огромна.Дори основополагаща!Но Русия се кръсти от Византия!
Това което се премълчава е че Василий праща в Русия епископ - българин,който си води четирима владици пак българи.
Когато българите са нямали държавност и защита на интелектуалната си собственност да го кажем по модерен начин,изкушенията и пред руснаци и пред гърци са били големи.И те дори доста прекалено са се изкушавали...Подобни изстъпления не са изключение и са прилагани и срещу други народи.

Много интересно, благодаря за постинга.

Радвам се ,че се отби!

This is very interesting, You're a very skilled blogger. I've joined your feed and look forward to seeking more of your magnificent post. Also, I've shared your website in my social networks!