Постинг
19.08.2011 16:14 -
Помаците- ислямизирани православни християни
Според най-разпространената версия българи мюсюлмани е обобщаващо название на всички българи приели исляма по време на османското владичество. В подкрепа на тази версия е огромният брой исторически източници, между които и пътеписите на прочутия Евлия Челеби из цялата Османска империя и големия държавник и велик везир Мидхат паша (който по произход е помак). Последният, в своята статия „Турция: Минало, настояще, бъдеще“, публикувана във френското списание „Научен преглед за Франция и чужбина“, No 49, 1878 г., с. 1152, пише:
„ „... Между българите има повече от един милион мохамедани. В това число не влизат нито татарите нито черкезите. Тези мохамедани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в Исляма през епохата на завоеванията и следващите години. Това са чеда на същата тази страна, на същата тази раса, и от същото това коляно. А между тях има една част, които не говорят друг език освен български.“ “
Мюсюлманите, които говорят само български, по думите на Мидхат паша, са именно помаците. За тях известният английски журналист Джеймс Баучер, живял в България от 1888 г. до смъртта си през 1920 г., като кореспондент на вестник „Таймс“, посещавал Родопите, срещал се с българи мохамедани, пише в своя статия: „Родопските помаци или по-точно — българите, приели насила исляма в епохата на завоеванията... са с по-чиста българска кръв, отколкото самите българи.“
Друго доказателство за българския корен на това население са народните песни. Видният български етнограф Христо Вакарелски пише:
„ „Чистотата на българския език, народните песни, приказки, пословици, гатанки и прочее у българите мохамедани прави впечатление на всички, които имат допир с тях. Дори запазеността на славянския тип у тях е много по-силен, отколкото у братовчедите им българи християни, които най-вече през 19 век са силно подвижни и общуващи.
Причини за приемането на исляма
Съществуват различни тези за причините за приемането на исляма от българи. Възможно е да е вярна повече от една.
Теза за насилственото приемане
Дълго време официалната теза в България беше, че помаците са били заставени през османското владичество да приемат исляма насила. Конкретните доказателства са малко и спорни. Основният документ в подкрепа на тезата, ръкописът на поп Методий Драгинов за ислямизирането на Чепино, е с оспорвана автентичност. Въпреки това обаче е реално да се очаква, че през неспокойни времена е имало и такива случаи.
Теза за приемането на исляма поради лошо третиране от църквата
Васил Априлов ни дава сведения, че голяма част от българите приели исляма, за да се отърсят от високите данъци, налагани им от „алчното гръцко духовенство“:
„ По филипополската епархия, в Румелия и отчасти Македония, по селата живеят българи, които изповядват мохамеданската вяра. Техният брой от двата пола е около 50 000 души. Те имат свои мечти, съблюдават правилата на корана във всички подробности; в семейния кръг и с останалите българи говорят на български език, а с гърците и турците — по турски. Личните им имена са също турски... Потурчването им е в живата памет на българите и гърците. Причината за преминаването им в исляма те преписват на митрополиите и архиепископите, които за да осигурят в Константинопол своите епархии с големи издръжки, довеждали със себе си тълпа користолюбци нападали като хищни зверове своите паства, стараейки се по всякакъв начин да изтръгнат и последната копейка. За да облекчат своята участ, много села преминали към мохамеданството. За да не последват примера им други, гръцките митрополити станали по-умерени. “
Тези сведения по-късно са потвърдени и от французина Еужен Пужан:
„ В околностите на София живеят ренегати, познати под името помаци, които са прегърнали исляма вследствие на лошото третиране от страна на техния патриарх. “
Теза за приемането на исляма с цел излизане от неравностойно положение
Тъй като Османската империя е религиозна, а не народностна държава, неприелите исляма биват дискриминирани, а приемането му води до получаване на пълни права. Това стимулира поданиците ѝ да приемат исляма.
Автори (Константин Иречек, Стоян Райчевски, Михаил Александрович Хитров) посочват, че след падането под османска власт някои боляри са приели исляма, за да запазят привилегиите си. Същото са направили много богомили, а вероятно и немалко православни християни през османското владичество.
Ислямизирани християни-сектанти
Според друга версия, помаците, торбешите и пр. са наименования, които се отнасят днес до едно българоезично население на Балканите, което е изповядвало павликянство или богомилство и се е ислямизирало по време на османското владичество. Павликяните са потомци на арменци-павликяни и техните последователи тондракити, преселени в Тракия и Родопите от иконоборските византийски императори през 8 век и следващите императори до 10 век включително, а богомилите са последователите на развилото се в средновековна България учение на поп Богомил, разпостранило се според академик Димитър Ангелов в Мизия, Тракия и Македония. Подобна е и съдбата на част от павликяните от историческа Армения, които са приели Исляма от арабите по време на войните между Халифата и Византия още през 7ми и 8ми век и са се изселили в Близкия Изток.
Ислямизирани бежанци от Полша (българските поляци )
В средата на 19 век поляците лансират идеята, че помаците са потомци на бежанци от Полша. Това е било направено с цел спечелването на помаците на страната на окупирана Полша срещу Русия - нещо, което Османската империя принципно би трябвало да одобрява. Идеята не намира отзвук сред помаците, тъй като поляците не успяват да изложат никакви съществени доказателства в подкрепа на своята теза.Тази версия има връзка с мемоарите на Садък Паша (Чайка Чайковски или Михаил Чайковски), който обаче е по-конкретен. Той споменава за преселване на павликяни в Родопите през 1672 г. от Полско-литовската държава (Жечпосполита), която тогава е частично завладяна от турците.
Обособен самостоятелен етнос
Тази теза приема, че помаците са оформили отделен етнос, който има свой собствен език, история и обичаи. Бива подкрепяна предимно от среди в Гърция, наред с тезата за отделен каракачански етнос, и донякъде от среди в Сърбия, наред с тезата за отделен шопски етнос. Напоследък някои среди сред помаците също поддържат тази теза.
Названия и самоназвания
Помаците не представляват единна общност и нямат общо самоназвание. В различните държави се използват и различни локални външни обозначения — ахряни, бабечани, торбеши, горани, жупани, аповци и други.
В България често се използва терминът българи мохамедани, който би трябвало да е въведен за разграничаването на общността от мюсюлманите, неговорещи български като майчин език - турци, цигани, и така нататък. В някои райони обаче, като Тетевенския балкан например, циганите също се самоопределят като българи мохамедани. Това до голяма степен пречи за статистическите изследвания. Това е и основната причина за анормалните определения от страна на българското население в района, поради което помаците там биват наричани бели цигани. От друга страна терминът българи мохамедани често е отхвърлян, тъй като значителна част от представителите на общността в България нямат българско съзнание. Самите помаци възприемат термина донякъде като обиден, тъй като според тях това означава, че те възприемат Мохамед за Бог.
Аповци — така се наричат българите мюсюлмани в Кичевско, Република Македония. Етимологията на названието идва от албанската дума за брат. Предполага се, че названието им е дадено от съседното албанско население.
Ахряни — название на българите мюсюлмани в Родопите и Западна Тракия. Етимологията на думата според някои учени като Борис Дерибеев произлиза от средновековното название на Родопите и по-специално на Източните Родопи Ахрида/Ахридос и османското име Ахърчелеби. Друга версия за произхода на названието е от старобългарската дума хрид, означаваща скала, хълм, планина.
Бабечани — така се наричат българите мюсюлмани в района на Разлог.
Дилсъзи — наименование на българите мюсюслмани в района на Тиквешията, днес Република Македония. Произходът на думата се обяснява като „безезици“, т.е „без език“. Предполага се, че това наименование е дадено на местните българи мюсюлмани от турското население като упрек, че не говорят турски език.
Мърваци — така се наричат българите мюсюлмани в района на град Сяр, днес Гърция. А също и в Малешевско, Демир Хисар и Мелник. Според Васил Кънчов това название има свръзка с рударството. „Мърва“ наричат тамошните хора ситнеж от въглища. И мърваци първоначално трябва да са се наричали само въглярите, „угляри“ в Кратовско. Сега думата „мърваклък“ се употребява често вместо рударство. Този регионим важи както за българите мюсюлмани, така и за българите християни в споменатите райони.
Помаци — название на българите мюсюлмани в Северна България в района на Ловеч, Бяла Слатина и в по-голямата част от Западните Родопи и Македония. Реферирането на българите мюсюлмани като помаци откриваме в редица пътеписи от 17-18 в.
Торбеши — название на българите мюсюлмани в Западна Македония, в района на Шар планина, Скопско и Дебърско. Названието торбеши е най-старо от всички екзоними на помаците. То произхожда от времето преди потурчването и е давано на павликяните и богомилите еретици, които най-лесно приемат исляма. Павликяните и богомилите често носят торба на рамо за просия и затова българите ги наричат торбеши, а гърците фундаити (от фунда, торба). Названието се запазва и след потурчването.
Чѐченци, Чечлии или Чешлии така се наричат българите мюсюлмани в района на областта Чеч. Чешлиските са и един от родовете в близката до Чеч Доспатска община. В Доспатско наименованието чеченци не е разпостранено.
Версии за етимологията на названието „помаци“
Най-разпространеното название на българомюсюлманска общност, „помаци“, се развива от „помагач“, „помачен“ или „поляк“.
„Помагач“
Свързва се с това, че по време на османската власт помаците играели спомагателна роля в управлението на районите, в които живеят. Поради тези причини наименованието „помак“ спекулативно се смята, че произлиза от глагола „помага“. В османския и в днешния турски съществува буква наречена меко „г“ която днес се изписва така – ğ. Когато това „г“ се намира в някоя дума то не се чете или изговаря. Поради тази причина се смята, че османлиите, когато са изговаряли българската дума „помагачи“ за населението със специален статут, състоящо се най-вече от средите на еретиците, да не са изговаряли буквата „г“ и тя да е придобивала формата „помаачи“, от където да произлиза и наименованието „помаци“.При развитието на горната теза не се взема под внимание фактът, че глаголът "помагам" е български и вероятността османските власти да са го използвали в българския му вариант е нищожна. Далеч по удобно за властта е използването на турски еквивалент на подобен глагол, но такова обозначение досега не е известно, което навежда на съмнение относно правдоподобността на твърдението че етнонимът "помак" е производен на "помагач". Според Хамер и Цинкайзен още в най-раните периоди, когато османските гарнизони се настанили на Балканския полуостров, от страна на османската власт били полагани особени усилия за откриването на два вида „нестандартни“ населения, сред които са били тюрките заселили се на Балканския полуостров преди османското нашествие и еретиците, които не изповядвали християнството по начина, който бил изповядван от католиците и православните. В първата група влизат - куманите, печенегите, огузите и прочее, а във втората група са описаните в корана хора на писанията, които не съдружавали с Бог (Отец) назовавайки го троица, и които не се молели на кумирите - икони. Поради тази причина в османските архиви еретиците били записвани като кристияни за разлика от останалите християни записани като гербан или кяфир (неверник). Като след откриването на тези населения османската власт ги поставяла в привилегировано положение.Според регистъра на войнуците в Ловешко от 1548 г. със специален статут са били и т. нар. "ямаци", което в превод от османотурски език означавало "помагачи". При определянето на населението като по-ямак или по-ямаци има вероятност да е произлезло и наименованието помак и помаци.Опитът обаче да се обясни думата “помак” като се привличат ресурси от два различни неродствени езици (българското “по-“ и османо-турското “ямак”) не е лингвистически издържан.
В своя пътепис „В недрата на Родопите“ Иван Вазов дава друго обяснение на произхода на "помаци" от "помагачи" - там той дава пример с въоръжените групи на помаци участвали в потушаването на Априлското въстание през 1876 г. и по-конкретно в Батак и Брацигово. Такива са били помаците от с. Барутин, Доспатско и гр. Сърница. Участието на помаците в турската армия е било задължение произтичащо от верската им принадлежност и фактът, че помаци са участвали в потушаването на въстанието не е достатъчен за обосноваване на връзката на етнонима с глагола "помагам". Освен това широкоизвестен факт е, че по време на Възраждането формирането на българската нация е било основавано на верска, а не етническа принадлежност. Това довежда до допълнително противопоставяне на българите християни и българите мюсюлмани. В голяма част от Възрожденската литература и последващата политика на новоосвободената българската държава личи неприязънта към българите мюсюлмани. Това нарушава принципа за безпристрастност при търсенето на произхода и семантиката на етнонима "помак".
За неоснователността на подобна теза изказва мнение П.П.Карапетров в 1893 г. в неговия сборник "Материали за описвание на града Панагюрище и околните му села" посочвайки, че ако названието "помак" произтичаше от "помагач", то същото название трябва да е било отнасяно и към българите християни участвали в турската наборна войска. Известно е участието на българи християни във войните на Османската империя с австрийците, персите, кюрдите, маджарите и др.
„Помачен“
Според тази версия, „помаци“ се развива от диалектизма „помака“ (мъчение, изтезание) и „помачен“ (измъчен, изтезаван).
При нея се изтъква най-вече верската страна на проблема - за това как и по какъв начин помаците са приели исляма. По този повод изтъкнатите османисти Махиел Кил, Иналджък и други иследвайки османските архивни документи, разясняват в своите публикации как се е развил този процес. Така например, според Махиел Кил, историци като Васил Кънчов, Марин Дринов и Петър Мутафчиев са считали за автентични летописите на поп Методий Драгинов от село Корово, отнасящ се за района на Чепинското корито. Летописите на поп Методий Драгинов са публикувани от Стефан Захариев, родом от Пазарджик, в неговото „Географско статистическо описание на Татар Пазарджишка каза“, отпечатано във Виена през 1870 г. Почти по същото време е отпечатан разказът „Второто разорение на България“ на известния руски историк Ламански, който също така е смятан за автентичен, а събитията се развиват по време на управлението на султан Селим I (1512-1520). Този разказ описва насилственото ислямизиране на населението от егейското крайбрежие до Неврокопско (Гоцеделчевско), както и на района около Крупник и по-голямата част от Дунавска България. Към смятаните за автентични документи се отнасят и „Исторически бележник“, съдържащ ужасяващи детайли за този процес в Централните и Източните Родопи, а също и „Хрониката на манастира Света Петка“, „Беловската хроника“ и „Дряновския препис“, който е служел като допълнение към „История славянобългарска“. Не на последно място тук могат да се причислят и сборниците с документи, публикувани през втората половина на ХХ в., сред които може да се причисли и историческия роман на Антон Дончев „Време разделно“ по която е създаден и филмът ”Време на насилие” екранизиран през 1987 г., прожектиран нееднократно по кината и излъчван по телевизионните екрани. В книгата били събрани и подредени записките на двама души – на светогорски монах, наричан поп Алигорко и на френски дворянин, пленен при Кандия и приел исляма, наричан Венецианеца. И двамата описвали едно и също събитие свързано с разорението и помюсюлманчването на родопската долина Елинденя през лятото на 1668 година.Всички изброени до тук източници се смятали за автентични и на тях се е гледало като на основен източник на сведения за този период и от много наши съвременни историци. Оригиналите на историята на поп Методи Драгинов например, на „Второто разорение на България“ и на „Исторически бележник“ не са открити, за да се направи по-обстойна справка. Поради това те будят съмнение за автентичността си и често са смятани за възрожденски фалшификати. Изследваните от Кил османски архивни документи като цяло не дават ясна представа за разпространението на исляма сред помаците – дали то е било насилствено или доброволно. Това, което показват обаче, е много бавният процес на ислямизация. В този смисъл не може да се определи до каква степен думата „помак“ е свързана с думата „помъчен“, но е сигурно, че терминът се приема от авторите, които се базират и на споменатите по-горе източници. Тази етимология си е пробила път още по времето на Стою Шишков и е успяла да се наложи през 30-те години, достигайки и до наши дни.
Интересна подробност е, че рефлексът на старобългарския голям юс в Рупските говори не е а за да даде помачен, а широко о(С мока се вади зоб на мож). Следователно рупчоският регионим, изведен от мъка би бил помоци. Рупските говори обхващат села населени предимно с българи християни - Смолянско, Чепеларско, Хвойна, Павелско, Широка лъка, Стойките. В същото време рефлекс на старобългарския голям юс в а откриваме в Девинския край, Гоце-Делчевско и Пиринска Македония. Това са райони, в които живеят голяма част от българите мюсюлмани. Там рефлексът е чисто а - С мака са вади заб на маж, р̀ака, каща, пат, васеница, ваглен, и т.н. Тук регионимът изведен от мѫка е помачен. (Срв. с диал. в с. Селча, Девинско). Отбелязаните езикови различия са свързани с диалектните особености на българския език, но не и с религиозните различия на населението. Независимо от диалектните форми в Родопите, официалната версия за произхода на наименованието е свързана със Северна България и по специално Луковитско и Тетевенско.
Версията за произхода на “помаци” от диалектизма „помака“ и „помачен“ влиза в противоречие с факта, че има и не малко еретици - павликяни, които са приели без насилие исляма, видно от докладите на католическите мисионери.
„Поляк“
През 1672 г., когато османските турци завладяват областта Каменец Подолски (Подолие), по това време част от Полско-литовската държава (Жечпосполита), тамошни арменци-павликяни са преселени в Пловдивско, Родопите и на други места в европейската част на Османската империя. Тези павликяни приемат исляма и според Садък Паша - Михаил Чайковски (1804 г. - 1886 г.) - от името „поляк“ - „поляци“ се е добило разваленото име „помак“ - „помаци“. Привидно потвърждение на тази теза е и наличието на множество руси и синеоки хора сред помаците - признак донякъде характерен за поляците, но известна част от арменците-павликяни също имат подобен външен облик и следователно трудно е на тази основа да се правят някакви сериозни изводи особено като се има пред вид, че тук се прави опит само за едно обяснение на произхода на думата помак, което може да няма никаква връзка с етническата принадлежност на помаците. Това обяснение на думата "помак", свързано с преселването на павликяните от Полша, не е достатъчно аргументирано.
„Помакс“
Ненаучни тълкувания на гръцки ентусиасти извеждат произхода на името от някаква староогръцката дума Помакс, която означавала пиячи. Тракийското население, което живеело по тези земи, било известно със страстта си към виното и алкохола. Такава дума обаче не е засвидетелствана в старогръцки текстове (нито впрочем в новогръцки). Тази теория е оборвана от известни със своята научна прецизност гръцки историци, които без никакво колебание приемат българската етимология на името. Дали такава дума е съществувала на старогръцки може да се провери във всеки речник на старогръцкия език. Може да се провери и какво е отношението на исляма към алкохола, защото помаците изповядват тази религия.
Опити за обособяване
Източна Румелия след Топханенския акт
След Берлинския договор под влиянието на английският офицер от полски произход Сенклер Тъмръш заедно с други 20 помашки села от поречието на Въча и Девинския край отказват да признаят автономното управление на Източна Румелия със седалище в Пловдив и остават "непридадени" към нея. Под ръководството на Ахмед ага Тъмръшлията от село Тъмръш се образува така наречената „Помашка“ или „Тъмръшката република“. Привеждат се различни причини за отцепването: икономически, чуждо влияние и доминиращото в Източна Румелия православие.
Родопите са една дотолкова автономна област, че през 1880 година за желаещите да пътуват в областта, се издават визи от специален представител в Пловдив. След анексията на Източна Румелия от Княжество България през 1885 тези части на Родопите по силата на Топханенския акт са върнати на Османската империя, а по време на Балканската война (1912) са присъединени към България.
След 16 август 1913 г. е обявена Гюмюрджинската република. Турци и помаци провъзгласяват автономия за територията между Марица, Места и Арда и учредяват така нареченото „Независимо западно-тракийско правителство“, начело с ходжа Сали Ефенди (Хафъз Сали), помак от село Пандъджък.
В края на август и началото на септември 1913 г. в района на Дьовлен (Девин) избухва въстание, което обхваща и околните села в Западните и отчасти Централните Родопи.
От 1942 до 1946 г. в пограничните райони на Южните Родопи върлували помашки партизански чети подкрепяни от англичаните. Най-известният сред водачите на тези чети е Алиреза Кехайов от село Чавдар, Доспатско. След неуспеха на тези чети да отделят помашкия район на Родопите от България с помощта на англичаните, голяма част от партизаните сред които бил и Алиреза Кехайов, избягала в Турция. Това била и причината за започване на кампания за интернирване на пограничното помашко население в Северна България от 1949 до 1951 г.
Промени на идентичността на общността в България
Мугленци от началото на 20 век
Българоговорещите мюсюлмани многократно са били подлагани от властите в България на опити за асимилиране в българската нация - покръствания, смяна на имена, принудителни преселвания. Същевременно сред тях има личности и групи, които са се стремели към по-голяма социална, културна, национална и дори религиозна интеграция.[32]
Първото масово покръстване се провежда през 1881 година от ловешкия епископ Натанаил Охридски, който изпратил мисионери да покръстят помаците в подведомствената му епархия, а правителството отпуснало специални поощрителни средства за целта. Две години по-късно сред помаците започнали да развиват дейност и протестантите-евангелисти, а по същото време в Предбалкана пристигнали суфии изпратени от Истанбул. Набедени, че съдействат на помаците да емигрират, те били екстрадирани, за да не пречат на започналия процес на християнизация.В това отношение активна роля играели местните власти, църквата и училищният инспекторат. Приемането на християнството било предимно заради, упражняваното насилие, постоянният натиск и налаганата икономическа принуда. В началото правителството приело акта на покръстването с голямо удовлетворение и отпускало финансови средства. Но на заседанието си от 01.09.1881 г. Министерският съвет приел решение да не се дават никакви парични помощи на частни лица помаци.[33]
Второто масово, насилствено покръстване се провежда в разгара на Балканската война през 1912 г. - 1913 г., което е съпроводено с палежи на населените места и кланета на мирното население. Особено големи жестокости са извършени в селата Жижево, Црънча, Бръщен, Триград, Мугла и Тъмръш. Същите и други населени места впоследствие са заселени от избягали помаци от районите на днешна Северна Гърция от селата Тисово, Почен, Борен, Шурдилово, Манастир и други повече над 100 села, прогонени от гръцките власти през тези периоди които намират убежище в Турция и в България. Правителството на Васил Радославов обаче, с цел да спечели гласовете на мюсюлманите и да си обезпечи мнозинство в Народното събрание с оглед присъединяването на България към Централните сили по време на Първата световна война разрешава и позволява обратния процес за възстановяване на ислямската и етническата им принадлежност и самоопределяне.
През 1917 година отново са проведени масови репресии над помаците от Гюмюрджинско, Драмско и Неврокопско. Населението е принудено да работи ангария, имуществото му е ограбено, жителите са отвличани, убивани и изнасилвани. Имотите и добитъкът са конфискувани. Джамиите са превърнати в негодни за употреба. През тази година и период са предприети едни от най-масовите гонения и изселвания от тогавашните български власти на местното помашко население от тези територии към Турция. След подадени жалби и сигнали от пострадали жители от българските територии до Правителството и Народното събрание на България, репресиите на българските власти са преустановени, при което след Първата световна война част от помаците в пограничните територии и селата от Гърция поради гоненията от гръцките власти и от българските Михайловистки чети, навлезли на гръцка територия, започнали да се заселват в запустялите и опожарени села по южната граница в България. Голяма част от сегашното население на тези български села са бежанци или наследници на бежанците от заличените впоследствие села, находящи се понастоящем в северната част на Гърция. След окончателното поставяне на телените заграждения по границата, продължаващата тиха асимилация и натиск на властите, в знак на привързаност и носталгия по родните места, голяма част от бежанците в България се именували и приели фамилни имена на родното си място от което са прогонени, като Поченски, Тисовски, Буренски, Манастирски, Църънски, Драмски, Кавалски, Шурдилови и други подобни, до окончателната им промяна на фамилиите според съвременната именна българска система през следващите възродителни процеси.
Третото масово покръстване е през 1942 година. То се подпомага от движението „Родина“, създадено от български интелектуалци сред които били учителите Ат. Караманджуков, Тодор Петков и завършилият Пловдивската духовна семинария Петър Маринов. След 9 септември 1944 година „Родина“ е набедена, че е фашистка организация и дейността ѝ се прекратява, като арабско-мюсюлманските имена на помаците са възстановени. Покръстването не е масов феномен, а отделни хора и семейства преминават към християнството. До насилствено покръстване не се прибягва, тъй като управляващите се страхували да не се получи същия ефект (въстание) като при покръстването от 1912-1913 година. Все пак членове на организация „Родина“ забраняват носенето на някои традиционни символи и насилствено сменят турските и арабските имена със славянски.
В периода след 1953 година властите започват кампания срещу ролята на мюсюлманската религия сред българските помаци. Тя започва с т.нар. паспортизация, която изисква жените да бъдат снимани с открити лица и продължава с редица други мерки срещу религията. С решението на Политбюро на ЦК на БКП от 17 ноември 1956 г. се предвиждат мерки за „народностното осъзнаване на българите с мюсюлманско вероизповедание“, като се акцентира на доброволността и на необходимостта от постигане на идейна убеденост. През този период се провежда кампания по "разфереджаване", която се засилва особено след 1959 г. и на някои места (Барутин, Аламовци, Доспат, Туховища и други) е насилствена. В края на 50-те и началото на 60-те години се засилват процесите на смяна на арабско-мюсюлманските имена на българите мюсюлмани с български християнски имена. Тя е предимно доброволна и обхваща главно местния елит и номенклатура, партийни членове, членове на казионни организации.
По време на т. нар. Възродителен процес през 70-те и 80-те, насилствено са сменени имената на всички помаци в България. Много помаци, вместо да приемат нови имена, емигрират в Турция.
През 1989 г. се провежда кампания за насилствено премахване на традиционите носии на помаците в Тетевенско.
След 1989 г. в Източните Родопи започва процес на покръстване на немалко българи мюсюлмани. Роля в този процес има отец Боян Саръев, който е бивш мюсюлманин и полицай, приел християнството и станал свещеник.
http://www.bghelp.co.uk/forums/%D0%E5%EB%E8%E3%E8%E8-%E8-%CC%E8%F1%F2%E8%F6%E8%E7%FA%EC/41003-%CF%EE%EC%E0%F6%E8.html
„ „... Между българите има повече от един милион мохамедани. В това число не влизат нито татарите нито черкезите. Тези мохамедани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в Исляма през епохата на завоеванията и следващите години. Това са чеда на същата тази страна, на същата тази раса, и от същото това коляно. А между тях има една част, които не говорят друг език освен български.“ “
Мюсюлманите, които говорят само български, по думите на Мидхат паша, са именно помаците. За тях известният английски журналист Джеймс Баучер, живял в България от 1888 г. до смъртта си през 1920 г., като кореспондент на вестник „Таймс“, посещавал Родопите, срещал се с българи мохамедани, пише в своя статия: „Родопските помаци или по-точно — българите, приели насила исляма в епохата на завоеванията... са с по-чиста българска кръв, отколкото самите българи.“
Друго доказателство за българския корен на това население са народните песни. Видният български етнограф Христо Вакарелски пише:
„ „Чистотата на българския език, народните песни, приказки, пословици, гатанки и прочее у българите мохамедани прави впечатление на всички, които имат допир с тях. Дори запазеността на славянския тип у тях е много по-силен, отколкото у братовчедите им българи християни, които най-вече през 19 век са силно подвижни и общуващи.
Причини за приемането на исляма
Съществуват различни тези за причините за приемането на исляма от българи. Възможно е да е вярна повече от една.
Теза за насилственото приемане
Дълго време официалната теза в България беше, че помаците са били заставени през османското владичество да приемат исляма насила. Конкретните доказателства са малко и спорни. Основният документ в подкрепа на тезата, ръкописът на поп Методий Драгинов за ислямизирането на Чепино, е с оспорвана автентичност. Въпреки това обаче е реално да се очаква, че през неспокойни времена е имало и такива случаи.
Теза за приемането на исляма поради лошо третиране от църквата
Васил Априлов ни дава сведения, че голяма част от българите приели исляма, за да се отърсят от високите данъци, налагани им от „алчното гръцко духовенство“:
„ По филипополската епархия, в Румелия и отчасти Македония, по селата живеят българи, които изповядват мохамеданската вяра. Техният брой от двата пола е около 50 000 души. Те имат свои мечти, съблюдават правилата на корана във всички подробности; в семейния кръг и с останалите българи говорят на български език, а с гърците и турците — по турски. Личните им имена са също турски... Потурчването им е в живата памет на българите и гърците. Причината за преминаването им в исляма те преписват на митрополиите и архиепископите, които за да осигурят в Константинопол своите епархии с големи издръжки, довеждали със себе си тълпа користолюбци нападали като хищни зверове своите паства, стараейки се по всякакъв начин да изтръгнат и последната копейка. За да облекчат своята участ, много села преминали към мохамеданството. За да не последват примера им други, гръцките митрополити станали по-умерени. “
Тези сведения по-късно са потвърдени и от французина Еужен Пужан:
„ В околностите на София живеят ренегати, познати под името помаци, които са прегърнали исляма вследствие на лошото третиране от страна на техния патриарх. “
Теза за приемането на исляма с цел излизане от неравностойно положение
Тъй като Османската империя е религиозна, а не народностна държава, неприелите исляма биват дискриминирани, а приемането му води до получаване на пълни права. Това стимулира поданиците ѝ да приемат исляма.
Автори (Константин Иречек, Стоян Райчевски, Михаил Александрович Хитров) посочват, че след падането под османска власт някои боляри са приели исляма, за да запазят привилегиите си. Същото са направили много богомили, а вероятно и немалко православни християни през османското владичество.
Ислямизирани християни-сектанти
Според друга версия, помаците, торбешите и пр. са наименования, които се отнасят днес до едно българоезично население на Балканите, което е изповядвало павликянство или богомилство и се е ислямизирало по време на османското владичество. Павликяните са потомци на арменци-павликяни и техните последователи тондракити, преселени в Тракия и Родопите от иконоборските византийски императори през 8 век и следващите императори до 10 век включително, а богомилите са последователите на развилото се в средновековна България учение на поп Богомил, разпостранило се според академик Димитър Ангелов в Мизия, Тракия и Македония. Подобна е и съдбата на част от павликяните от историческа Армения, които са приели Исляма от арабите по време на войните между Халифата и Византия още през 7ми и 8ми век и са се изселили в Близкия Изток.
Ислямизирани бежанци от Полша (българските поляци )
В средата на 19 век поляците лансират идеята, че помаците са потомци на бежанци от Полша. Това е било направено с цел спечелването на помаците на страната на окупирана Полша срещу Русия - нещо, което Османската империя принципно би трябвало да одобрява. Идеята не намира отзвук сред помаците, тъй като поляците не успяват да изложат никакви съществени доказателства в подкрепа на своята теза.Тази версия има връзка с мемоарите на Садък Паша (Чайка Чайковски или Михаил Чайковски), който обаче е по-конкретен. Той споменава за преселване на павликяни в Родопите през 1672 г. от Полско-литовската държава (Жечпосполита), която тогава е частично завладяна от турците.
Обособен самостоятелен етнос
Тази теза приема, че помаците са оформили отделен етнос, който има свой собствен език, история и обичаи. Бива подкрепяна предимно от среди в Гърция, наред с тезата за отделен каракачански етнос, и донякъде от среди в Сърбия, наред с тезата за отделен шопски етнос. Напоследък някои среди сред помаците също поддържат тази теза.
Названия и самоназвания
Помаците не представляват единна общност и нямат общо самоназвание. В различните държави се използват и различни локални външни обозначения — ахряни, бабечани, торбеши, горани, жупани, аповци и други.
В България често се използва терминът българи мохамедани, който би трябвало да е въведен за разграничаването на общността от мюсюлманите, неговорещи български като майчин език - турци, цигани, и така нататък. В някои райони обаче, като Тетевенския балкан например, циганите също се самоопределят като българи мохамедани. Това до голяма степен пречи за статистическите изследвания. Това е и основната причина за анормалните определения от страна на българското население в района, поради което помаците там биват наричани бели цигани. От друга страна терминът българи мохамедани често е отхвърлян, тъй като значителна част от представителите на общността в България нямат българско съзнание. Самите помаци възприемат термина донякъде като обиден, тъй като според тях това означава, че те възприемат Мохамед за Бог.
Аповци — така се наричат българите мюсюлмани в Кичевско, Република Македония. Етимологията на названието идва от албанската дума за брат. Предполага се, че названието им е дадено от съседното албанско население.
Ахряни — название на българите мюсюлмани в Родопите и Западна Тракия. Етимологията на думата според някои учени като Борис Дерибеев произлиза от средновековното название на Родопите и по-специално на Източните Родопи Ахрида/Ахридос и османското име Ахърчелеби. Друга версия за произхода на названието е от старобългарската дума хрид, означаваща скала, хълм, планина.
Бабечани — така се наричат българите мюсюлмани в района на Разлог.
Дилсъзи — наименование на българите мюсюслмани в района на Тиквешията, днес Република Македония. Произходът на думата се обяснява като „безезици“, т.е „без език“. Предполага се, че това наименование е дадено на местните българи мюсюлмани от турското население като упрек, че не говорят турски език.
Мърваци — така се наричат българите мюсюлмани в района на град Сяр, днес Гърция. А също и в Малешевско, Демир Хисар и Мелник. Според Васил Кънчов това название има свръзка с рударството. „Мърва“ наричат тамошните хора ситнеж от въглища. И мърваци първоначално трябва да са се наричали само въглярите, „угляри“ в Кратовско. Сега думата „мърваклък“ се употребява често вместо рударство. Този регионим важи както за българите мюсюлмани, така и за българите християни в споменатите райони.
Помаци — название на българите мюсюлмани в Северна България в района на Ловеч, Бяла Слатина и в по-голямата част от Западните Родопи и Македония. Реферирането на българите мюсюлмани като помаци откриваме в редица пътеписи от 17-18 в.
Торбеши — название на българите мюсюлмани в Западна Македония, в района на Шар планина, Скопско и Дебърско. Названието торбеши е най-старо от всички екзоними на помаците. То произхожда от времето преди потурчването и е давано на павликяните и богомилите еретици, които най-лесно приемат исляма. Павликяните и богомилите често носят торба на рамо за просия и затова българите ги наричат торбеши, а гърците фундаити (от фунда, торба). Названието се запазва и след потурчването.
Чѐченци, Чечлии или Чешлии така се наричат българите мюсюлмани в района на областта Чеч. Чешлиските са и един от родовете в близката до Чеч Доспатска община. В Доспатско наименованието чеченци не е разпостранено.
Версии за етимологията на названието „помаци“
Най-разпространеното название на българомюсюлманска общност, „помаци“, се развива от „помагач“, „помачен“ или „поляк“.
„Помагач“
Свързва се с това, че по време на османската власт помаците играели спомагателна роля в управлението на районите, в които живеят. Поради тези причини наименованието „помак“ спекулативно се смята, че произлиза от глагола „помага“. В османския и в днешния турски съществува буква наречена меко „г“ която днес се изписва така – ğ. Когато това „г“ се намира в някоя дума то не се чете или изговаря. Поради тази причина се смята, че османлиите, когато са изговаряли българската дума „помагачи“ за населението със специален статут, състоящо се най-вече от средите на еретиците, да не са изговаряли буквата „г“ и тя да е придобивала формата „помаачи“, от където да произлиза и наименованието „помаци“.При развитието на горната теза не се взема под внимание фактът, че глаголът "помагам" е български и вероятността османските власти да са го използвали в българския му вариант е нищожна. Далеч по удобно за властта е използването на турски еквивалент на подобен глагол, но такова обозначение досега не е известно, което навежда на съмнение относно правдоподобността на твърдението че етнонимът "помак" е производен на "помагач". Според Хамер и Цинкайзен още в най-раните периоди, когато османските гарнизони се настанили на Балканския полуостров, от страна на османската власт били полагани особени усилия за откриването на два вида „нестандартни“ населения, сред които са били тюрките заселили се на Балканския полуостров преди османското нашествие и еретиците, които не изповядвали християнството по начина, който бил изповядван от католиците и православните. В първата група влизат - куманите, печенегите, огузите и прочее, а във втората група са описаните в корана хора на писанията, които не съдружавали с Бог (Отец) назовавайки го троица, и които не се молели на кумирите - икони. Поради тази причина в османските архиви еретиците били записвани като кристияни за разлика от останалите християни записани като гербан или кяфир (неверник). Като след откриването на тези населения османската власт ги поставяла в привилегировано положение.Според регистъра на войнуците в Ловешко от 1548 г. със специален статут са били и т. нар. "ямаци", което в превод от османотурски език означавало "помагачи". При определянето на населението като по-ямак или по-ямаци има вероятност да е произлезло и наименованието помак и помаци.Опитът обаче да се обясни думата “помак” като се привличат ресурси от два различни неродствени езици (българското “по-“ и османо-турското “ямак”) не е лингвистически издържан.
В своя пътепис „В недрата на Родопите“ Иван Вазов дава друго обяснение на произхода на "помаци" от "помагачи" - там той дава пример с въоръжените групи на помаци участвали в потушаването на Априлското въстание през 1876 г. и по-конкретно в Батак и Брацигово. Такива са били помаците от с. Барутин, Доспатско и гр. Сърница. Участието на помаците в турската армия е било задължение произтичащо от верската им принадлежност и фактът, че помаци са участвали в потушаването на въстанието не е достатъчен за обосноваване на връзката на етнонима с глагола "помагам". Освен това широкоизвестен факт е, че по време на Възраждането формирането на българската нация е било основавано на верска, а не етническа принадлежност. Това довежда до допълнително противопоставяне на българите християни и българите мюсюлмани. В голяма част от Възрожденската литература и последващата политика на новоосвободената българската държава личи неприязънта към българите мюсюлмани. Това нарушава принципа за безпристрастност при търсенето на произхода и семантиката на етнонима "помак".
За неоснователността на подобна теза изказва мнение П.П.Карапетров в 1893 г. в неговия сборник "Материали за описвание на града Панагюрище и околните му села" посочвайки, че ако названието "помак" произтичаше от "помагач", то същото название трябва да е било отнасяно и към българите християни участвали в турската наборна войска. Известно е участието на българи християни във войните на Османската империя с австрийците, персите, кюрдите, маджарите и др.
„Помачен“
Според тази версия, „помаци“ се развива от диалектизма „помака“ (мъчение, изтезание) и „помачен“ (измъчен, изтезаван).
При нея се изтъква най-вече верската страна на проблема - за това как и по какъв начин помаците са приели исляма. По този повод изтъкнатите османисти Махиел Кил, Иналджък и други иследвайки османските архивни документи, разясняват в своите публикации как се е развил този процес. Така например, според Махиел Кил, историци като Васил Кънчов, Марин Дринов и Петър Мутафчиев са считали за автентични летописите на поп Методий Драгинов от село Корово, отнасящ се за района на Чепинското корито. Летописите на поп Методий Драгинов са публикувани от Стефан Захариев, родом от Пазарджик, в неговото „Географско статистическо описание на Татар Пазарджишка каза“, отпечатано във Виена през 1870 г. Почти по същото време е отпечатан разказът „Второто разорение на България“ на известния руски историк Ламански, който също така е смятан за автентичен, а събитията се развиват по време на управлението на султан Селим I (1512-1520). Този разказ описва насилственото ислямизиране на населението от егейското крайбрежие до Неврокопско (Гоцеделчевско), както и на района около Крупник и по-голямата част от Дунавска България. Към смятаните за автентични документи се отнасят и „Исторически бележник“, съдържащ ужасяващи детайли за този процес в Централните и Източните Родопи, а също и „Хрониката на манастира Света Петка“, „Беловската хроника“ и „Дряновския препис“, който е служел като допълнение към „История славянобългарска“. Не на последно място тук могат да се причислят и сборниците с документи, публикувани през втората половина на ХХ в., сред които може да се причисли и историческия роман на Антон Дончев „Време разделно“ по която е създаден и филмът ”Време на насилие” екранизиран през 1987 г., прожектиран нееднократно по кината и излъчван по телевизионните екрани. В книгата били събрани и подредени записките на двама души – на светогорски монах, наричан поп Алигорко и на френски дворянин, пленен при Кандия и приел исляма, наричан Венецианеца. И двамата описвали едно и също събитие свързано с разорението и помюсюлманчването на родопската долина Елинденя през лятото на 1668 година.Всички изброени до тук източници се смятали за автентични и на тях се е гледало като на основен източник на сведения за този период и от много наши съвременни историци. Оригиналите на историята на поп Методи Драгинов например, на „Второто разорение на България“ и на „Исторически бележник“ не са открити, за да се направи по-обстойна справка. Поради това те будят съмнение за автентичността си и често са смятани за възрожденски фалшификати. Изследваните от Кил османски архивни документи като цяло не дават ясна представа за разпространението на исляма сред помаците – дали то е било насилствено или доброволно. Това, което показват обаче, е много бавният процес на ислямизация. В този смисъл не може да се определи до каква степен думата „помак“ е свързана с думата „помъчен“, но е сигурно, че терминът се приема от авторите, които се базират и на споменатите по-горе източници. Тази етимология си е пробила път още по времето на Стою Шишков и е успяла да се наложи през 30-те години, достигайки и до наши дни.
Интересна подробност е, че рефлексът на старобългарския голям юс в Рупските говори не е а за да даде помачен, а широко о(С мока се вади зоб на мож). Следователно рупчоският регионим, изведен от мъка би бил помоци. Рупските говори обхващат села населени предимно с българи християни - Смолянско, Чепеларско, Хвойна, Павелско, Широка лъка, Стойките. В същото време рефлекс на старобългарския голям юс в а откриваме в Девинския край, Гоце-Делчевско и Пиринска Македония. Това са райони, в които живеят голяма част от българите мюсюлмани. Там рефлексът е чисто а - С мака са вади заб на маж, р̀ака, каща, пат, васеница, ваглен, и т.н. Тук регионимът изведен от мѫка е помачен. (Срв. с диал. в с. Селча, Девинско). Отбелязаните езикови различия са свързани с диалектните особености на българския език, но не и с религиозните различия на населението. Независимо от диалектните форми в Родопите, официалната версия за произхода на наименованието е свързана със Северна България и по специално Луковитско и Тетевенско.
Версията за произхода на “помаци” от диалектизма „помака“ и „помачен“ влиза в противоречие с факта, че има и не малко еретици - павликяни, които са приели без насилие исляма, видно от докладите на католическите мисионери.
„Поляк“
През 1672 г., когато османските турци завладяват областта Каменец Подолски (Подолие), по това време част от Полско-литовската държава (Жечпосполита), тамошни арменци-павликяни са преселени в Пловдивско, Родопите и на други места в европейската част на Османската империя. Тези павликяни приемат исляма и според Садък Паша - Михаил Чайковски (1804 г. - 1886 г.) - от името „поляк“ - „поляци“ се е добило разваленото име „помак“ - „помаци“. Привидно потвърждение на тази теза е и наличието на множество руси и синеоки хора сред помаците - признак донякъде характерен за поляците, но известна част от арменците-павликяни също имат подобен външен облик и следователно трудно е на тази основа да се правят някакви сериозни изводи особено като се има пред вид, че тук се прави опит само за едно обяснение на произхода на думата помак, което може да няма никаква връзка с етническата принадлежност на помаците. Това обяснение на думата "помак", свързано с преселването на павликяните от Полша, не е достатъчно аргументирано.
„Помакс“
Ненаучни тълкувания на гръцки ентусиасти извеждат произхода на името от някаква староогръцката дума Помакс, която означавала пиячи. Тракийското население, което живеело по тези земи, било известно със страстта си към виното и алкохола. Такава дума обаче не е засвидетелствана в старогръцки текстове (нито впрочем в новогръцки). Тази теория е оборвана от известни със своята научна прецизност гръцки историци, които без никакво колебание приемат българската етимология на името. Дали такава дума е съществувала на старогръцки може да се провери във всеки речник на старогръцкия език. Може да се провери и какво е отношението на исляма към алкохола, защото помаците изповядват тази религия.
Опити за обособяване
Източна Румелия след Топханенския акт
След Берлинския договор под влиянието на английският офицер от полски произход Сенклер Тъмръш заедно с други 20 помашки села от поречието на Въча и Девинския край отказват да признаят автономното управление на Източна Румелия със седалище в Пловдив и остават "непридадени" към нея. Под ръководството на Ахмед ага Тъмръшлията от село Тъмръш се образува така наречената „Помашка“ или „Тъмръшката република“. Привеждат се различни причини за отцепването: икономически, чуждо влияние и доминиращото в Източна Румелия православие.
Родопите са една дотолкова автономна област, че през 1880 година за желаещите да пътуват в областта, се издават визи от специален представител в Пловдив. След анексията на Източна Румелия от Княжество България през 1885 тези части на Родопите по силата на Топханенския акт са върнати на Османската империя, а по време на Балканската война (1912) са присъединени към България.
След 16 август 1913 г. е обявена Гюмюрджинската република. Турци и помаци провъзгласяват автономия за територията между Марица, Места и Арда и учредяват така нареченото „Независимо западно-тракийско правителство“, начело с ходжа Сали Ефенди (Хафъз Сали), помак от село Пандъджък.
В края на август и началото на септември 1913 г. в района на Дьовлен (Девин) избухва въстание, което обхваща и околните села в Западните и отчасти Централните Родопи.
От 1942 до 1946 г. в пограничните райони на Южните Родопи върлували помашки партизански чети подкрепяни от англичаните. Най-известният сред водачите на тези чети е Алиреза Кехайов от село Чавдар, Доспатско. След неуспеха на тези чети да отделят помашкия район на Родопите от България с помощта на англичаните, голяма част от партизаните сред които бил и Алиреза Кехайов, избягала в Турция. Това била и причината за започване на кампания за интернирване на пограничното помашко население в Северна България от 1949 до 1951 г.
Промени на идентичността на общността в България
Мугленци от началото на 20 век
Българоговорещите мюсюлмани многократно са били подлагани от властите в България на опити за асимилиране в българската нация - покръствания, смяна на имена, принудителни преселвания. Същевременно сред тях има личности и групи, които са се стремели към по-голяма социална, културна, национална и дори религиозна интеграция.[32]
Първото масово покръстване се провежда през 1881 година от ловешкия епископ Натанаил Охридски, който изпратил мисионери да покръстят помаците в подведомствената му епархия, а правителството отпуснало специални поощрителни средства за целта. Две години по-късно сред помаците започнали да развиват дейност и протестантите-евангелисти, а по същото време в Предбалкана пристигнали суфии изпратени от Истанбул. Набедени, че съдействат на помаците да емигрират, те били екстрадирани, за да не пречат на започналия процес на християнизация.В това отношение активна роля играели местните власти, църквата и училищният инспекторат. Приемането на християнството било предимно заради, упражняваното насилие, постоянният натиск и налаганата икономическа принуда. В началото правителството приело акта на покръстването с голямо удовлетворение и отпускало финансови средства. Но на заседанието си от 01.09.1881 г. Министерският съвет приел решение да не се дават никакви парични помощи на частни лица помаци.[33]
Второто масово, насилствено покръстване се провежда в разгара на Балканската война през 1912 г. - 1913 г., което е съпроводено с палежи на населените места и кланета на мирното население. Особено големи жестокости са извършени в селата Жижево, Црънча, Бръщен, Триград, Мугла и Тъмръш. Същите и други населени места впоследствие са заселени от избягали помаци от районите на днешна Северна Гърция от селата Тисово, Почен, Борен, Шурдилово, Манастир и други повече над 100 села, прогонени от гръцките власти през тези периоди които намират убежище в Турция и в България. Правителството на Васил Радославов обаче, с цел да спечели гласовете на мюсюлманите и да си обезпечи мнозинство в Народното събрание с оглед присъединяването на България към Централните сили по време на Първата световна война разрешава и позволява обратния процес за възстановяване на ислямската и етническата им принадлежност и самоопределяне.
През 1917 година отново са проведени масови репресии над помаците от Гюмюрджинско, Драмско и Неврокопско. Населението е принудено да работи ангария, имуществото му е ограбено, жителите са отвличани, убивани и изнасилвани. Имотите и добитъкът са конфискувани. Джамиите са превърнати в негодни за употреба. През тази година и период са предприети едни от най-масовите гонения и изселвания от тогавашните български власти на местното помашко население от тези територии към Турция. След подадени жалби и сигнали от пострадали жители от българските територии до Правителството и Народното събрание на България, репресиите на българските власти са преустановени, при което след Първата световна война част от помаците в пограничните територии и селата от Гърция поради гоненията от гръцките власти и от българските Михайловистки чети, навлезли на гръцка територия, започнали да се заселват в запустялите и опожарени села по южната граница в България. Голяма част от сегашното население на тези български села са бежанци или наследници на бежанците от заличените впоследствие села, находящи се понастоящем в северната част на Гърция. След окончателното поставяне на телените заграждения по границата, продължаващата тиха асимилация и натиск на властите, в знак на привързаност и носталгия по родните места, голяма част от бежанците в България се именували и приели фамилни имена на родното си място от което са прогонени, като Поченски, Тисовски, Буренски, Манастирски, Църънски, Драмски, Кавалски, Шурдилови и други подобни, до окончателната им промяна на фамилиите според съвременната именна българска система през следващите възродителни процеси.
Третото масово покръстване е през 1942 година. То се подпомага от движението „Родина“, създадено от български интелектуалци сред които били учителите Ат. Караманджуков, Тодор Петков и завършилият Пловдивската духовна семинария Петър Маринов. След 9 септември 1944 година „Родина“ е набедена, че е фашистка организация и дейността ѝ се прекратява, като арабско-мюсюлманските имена на помаците са възстановени. Покръстването не е масов феномен, а отделни хора и семейства преминават към християнството. До насилствено покръстване не се прибягва, тъй като управляващите се страхували да не се получи същия ефект (въстание) като при покръстването от 1912-1913 година. Все пак членове на организация „Родина“ забраняват носенето на някои традиционни символи и насилствено сменят турските и арабските имена със славянски.
В периода след 1953 година властите започват кампания срещу ролята на мюсюлманската религия сред българските помаци. Тя започва с т.нар. паспортизация, която изисква жените да бъдат снимани с открити лица и продължава с редица други мерки срещу религията. С решението на Политбюро на ЦК на БКП от 17 ноември 1956 г. се предвиждат мерки за „народностното осъзнаване на българите с мюсюлманско вероизповедание“, като се акцентира на доброволността и на необходимостта от постигане на идейна убеденост. През този период се провежда кампания по "разфереджаване", която се засилва особено след 1959 г. и на някои места (Барутин, Аламовци, Доспат, Туховища и други) е насилствена. В края на 50-те и началото на 60-те години се засилват процесите на смяна на арабско-мюсюлманските имена на българите мюсюлмани с български християнски имена. Тя е предимно доброволна и обхваща главно местния елит и номенклатура, партийни членове, членове на казионни организации.
По време на т. нар. Възродителен процес през 70-те и 80-те, насилствено са сменени имената на всички помаци в България. Много помаци, вместо да приемат нови имена, емигрират в Турция.
През 1989 г. се провежда кампания за насилствено премахване на традиционите носии на помаците в Тетевенско.
След 1989 г. в Източните Родопи започва процес на покръстване на немалко българи мюсюлмани. Роля в този процес има отец Боян Саръев, който е бивш мюсюлманин и полицай, приел християнството и станал свещеник.
http://www.bghelp.co.uk/forums/%D0%E5%EB%E8%E3%E8%E8-%E8-%CC%E8%F1%F2%E8%F6%E8%E7%FA%EC/41003-%CF%EE%EC%E0%F6%E8.html
Искане за отстраняване на iw69 от blog.b...
Археологическите открития установяват, ч...
dobrodan, Вие ме обиждате!! :-):-)
Археологическите открития установяват, ч...
dobrodan, Вие ме обиждате!! :-):-)
Няма коментари
